Как да поддържаш мотивацията си да създаваш в епохата на AI, потока от лоши и фалшиви новини и смазващата скорост на живеене

Цяло лято писах специални писма до абонатите на блога. Разказвах им истории, споделях им размислите и изводите, до които съм стигнала по теми, касаещи далеч не само фрийланса. Опитах се, през писането, да подредя ежедневния хаос, в който сме потънали до ушите, да го забавя, да го разгледам, разглобя и сглобя, да разбера как работи, за да мога да го ползвам по-добре.

Ако съдя по писмата, които получавах след разпращането на всеки бюлетин, много хора се опитват да направят същото и намират в мейлите ми кураж, подкрепа, потвърждение на собствените си размисли/планове/действия.

Затова реших да направя текстовете достъпни за всички. В последния понеделник на всеки месец ще публикувам по една от дванадесетте теми на летния бюлетин.

Започвам с текста, с който стартирах поредицата „Как да поддържаш мотивацията си да създаваш в епохата на AI, потока от лоши и фалшиви новини и смазващата скорост на живеене“.

Приятно четене!

п.с.  Продължавам всеки понеделник да разпращам подобни текстове, свързана със смисленото, пълноценно живеене на човека, заобиколен от технологии и пришпорван да прави всичко все по-бързо, заедно с линкове към практични и полезни статии на фрийланс тематика. Ако искаш да ги получаваш, абонирай се.

свободна практика, фрийланс, мотивацията да създаваш

 

В последните 3 години често ми се случва да загубя мотивация да пиша. Особено като предозирам четенето на новини. Казвам си „Кой ще чете твоите разкази? Водят се войни, хората умират, изкуственият интелект вече пише стихове по-добре от графоманите, децата, като видят писан текст, плюят през рамо и бягат. Бъдещето е неясно и несигурно и аз имам много малко контрол над него. Един пост в социалките остарява за няколко часа до ден; един блог пост остарява за седмица-две (е, има и евъргрийни); а книгите се считат за нови от няколко месеца до година. Кой се интересува въобще от разкази и романи, за какво си губиш времето?“

Следват дни, понякога седмици, в които не пиша. После изведнъж се сещам колко хубаво ми е, докато си измислям историята и колко изтощена и щастлива съм, когато най-сетне, след много опити, доловя звученето ѝ, което значи, че съм ѝ намерила формата и езика. Тогава лесно си отговарям на въпроса „Кой има нужда от моите писания?“ – Аз. Аз имам нужда.

Вярно, всеки автор иска да има читатели и се вълнува как те ще приемат творбите му. Но ако разбера, че от утре никой няма да чете написаното от мен, ще спра ли да пиша? Струва ми се, че не. Защо да се лишавам от радостта на създаването?

Разбира се, след известно време забравям своите съвсем логични и аргументирани разсъждения и отново се демотивирам.

 

Как се излиза от този омагьосан кръг?

За мен единственият начин е да полагам ежедневно, съзнателно усилие да си припомням на практика колко радост ми носи създаването. Това:

  • прогонва усещането, че нищо не зависи от мен – не мога да контролирам един куп неща, свързани с видимостта на моите писания, както и с всичко, което се случва по света, но процесът на писане е изцяло в мой контрол;
  • ми помага да забавя времето – непрекъснато сме под натиск да сме по-продуктивни, да съкратим работните си процеси с AI, да си оптимизираме времето; процесът на създаване обаче си има свой ритъм и като се опитваме да го пришпорим, само още повече забавяме нещата; в някакъв момент се примиряваме и започваме да се движим с неговото темпо, което обикновено е по-бавно;
  • ме учи на търпение и вяра в мен самата – свикнахме да получаваме мигновена ответна реакция на всичко, което правим или казваме, но в процеса на създаване често нямаме друга обратна връзка освен собствената си преценка и усещания накъде се движат нещата;
  • ми припомня, че трудностите са част от играта – процесът на създаване е свързан с тегави моменти, периоди на неувереност, изправяне пред проблеми, които изглеждат нерешими и с които продължваме да се борим, за да може накрая да направим това, което сме си наумили;
  • ми доказва за пореден път, че в този резултатно ориентиран свят, в който вече не ни се прави нищо, ако не носи лайкове, споделяния, похвали, пари или друг вид блага, има висша форма на спокойствие и радост и тя идва от вътрешното удовлетворение от това, което сме направили.

Не казвам, че не трябва изобщо да мислим за резултата от нашите усилия – за това кой ще ни чете, гледа, слуша, купува продуктите и услугите ни.

Казвам, че в настоящата пресираща среда единственият начин да се мотивираме да създаваме каквото и да било е като положим съзнателно усилие да се фокусираме върху удоволствието от играта, а не върху удоволствието от победата, от успеха.

Да, нормално е да си задаваме въпроси като „ще има ли достатъчно публика, ще има ли достатъчно клиенти“; „как да стигна до повече хора“; „има ли смисъл да създавам нови неща в свят, в който утре основният въпрос може да е ще оживеем ли, ще имаме ли храна, ще имаме ли вода“. Важното е да не позволяваме да пречат на желанието ни да създаваме, както и на самия съзидателен процес. А това можем да постигнем, само като си позволим да се потопим в този процес и да усетим радостта, която изпитваме от него. Именно тя е нашата примамка, нашият наркотик.

Радостта от създаването е и част от смисъла да правим неща. Знам, че не е достатъчно. Но да не забравяме, че животът има такъв смисъл, какъвто му придадем. А също и че един от най-ефективните начини да допринасяме за добруването – нашето и на околните – е като вършим това, от което наистина разбираме колкото се може по-добре.

Ако имаш естествена нужда да пишеш, превеждаш, рисуваш, танцуваш, създаваш нови продукти и услуги, довери ѝ се. Забавлявай се с нея и виж къде ще те отведе. В наши дни това си е направо бунтовнически ход – противопоставяш се на натиска за скорост и продуктивност по най-човешкия възможен начин. Бъди бунтовник, погрижи се за себе си и едно от най-ценните неща, които притежаваш – възможността да създаваш.

 

Какво да направиш още днес

Отдели си един час, за да чоплиш по онова любимо твое нещо, което отлагаш от толкова време.

  • Първоначално може изобщо да не ти се иска. Нищо, принуди се. Седни далеч от телефона, социалните мрежи и медийните канали и започни.
  • Като приключиш, не се хвърляй веднага да правиш нещо друго. Отдели поне 5-6 минути, за да се ослушаш и огледаш вътре в себе си. Добре ли се чувстваш? Хубаво ли ти беше? Виждаш ли кое как можеш да направиш, да продължиш или още не?
  • Преди да отпочнеш следващата задача, блокирай си един час време за утре и повтори упражнението. Ако ще ме парираш с „нямамвремезнаешликолкозадачимечакат“, веднага ще ти отговоря „Знам.“ Вече от опит знам също, че ако достатъчно дълго си взимам по един час за мен, никой няма да пострада, светът няма да свърши и другите в крайна сметка ще свикнат, че в този един час просто съм недостъпна за тях.

Необходимо е да проявиш съзнателно усилие, за да си отвоюваш време. А също и за да си върнеш желанието и навика да създаваш. Във време на лесни удоволствия, бързи допаминови зареждания и натиск да си ефективен, успешен, ангажиран, няма смисъл да чакаме планетите да се подредят правилно, за да започнем нещо. Това просто няма да се случи. Трябва да си ги подредим ние. Не отлагай, започни днес, ще си припомниш колко добре може да ти е. Честно.

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *