Category Archives: Професионално и личностно развитие

Четеш първата статия от поредицата „Ти питаш, аз отговарям“. Въпросът

⇒ „Как да натрупам опит, ако се боя от грешки?“

идва от начинаещ илюстратор на свободна практика, който има проблеми не със самото илюстриране, а с предварителното поставяне на граници при работата с клиенти, т.е. договарянето на права, срокове, пари. Наистина важно питане, пред което в някакъв момент се изправя почти всеки фрийлансър.

Ако и ти имаш терзания по темата, продължавай да четеш, надявам се, че от днешната статия ще получиш практични идеи и кураж.

! В края на материала оставям и страхотна, кратка история, която илюстраторът ми изпрати заедно с въпроса си. От нея ще научиш коя е правилната гледна точка към страха от грешки.

Continue reading →

Наскоро с хлапето бяхме на концерт. Симфоничният оркестър свиреше. Децата търчаха, подскачаха и танцуваха пред него. След едно от изпълненията водещият помоли всички да се отдръпнат, да направят място, защото има специална изненада за тях.

Изненадата беше танц, изпълнен от детска балетна школа. Балеринките – нежни, изящни, с ефирни рокли в пастелни тонове – се подредиха на освободеното място. Музиката засвири и те започнаха да танцуват. Децата ги гледаха притихнали.

⇒  Изведнъж едно момченце скочи, застана леко встрани, до най-малката балеринка, и също затанцува, повтаряйки доколкото може нейните движения. Клатушкаше се в опит да направи пирует, въртеше се с ръце, вдигнати над главата, подскачаше на пръсти. Последното беше особено трудно, защото момченцето беше обуто с яркозелени гумени ботуши. Носеше и ушанки – също яркозелени. Приличаше на леко непохватно, но много щастливо, извънземно. Устата му беше разтегната в усмивка от ухо до ухо, очите му блестяха. След един-два неуспешни опита да го приберат, родителите му го оставиха и то танцува с балеринките до края.

В първия момент публиката се позасмя — момченцето изглеждаше очарователно нелепо на фона на танцьроките. После всички започнахме да го следим с интерес, защото

то не се отказваше, не се интересуваше какво мислят за него, не се опитваше да прави движенията перфектно, просто им се наслаждаваше. Цялото му същество излъчваше удоволствие и радост. 

⇒ Днес, две седмици по-късно, не си спомням ясно нито една от балеринките, нито пък танца им, но от време на време пред очите ми изскача момченцето, танцуващо балет с яркозелени гумени ботуши.

То ме накара да се замисля как оцеляваме като фрийлансъри, в свят, в който всички сме супербързи, мегапродуктивни, гигаефективни и често-често си мислим дали AI наистина ще ни извади от играта, или не съвсем. 

Continue reading →

През тази година не изработих десетки нови проекти, не привлякох десетки нови клиенти, отложих  реализирането на идеите си за нови копирайтинг продукти, които да предлагам. Занимавах се с  индивидуални копирайтинг обучения, копирайтинг одити и консултации, но през по-голямата част от времето всъщност си почивах. Или поне това беше желанието ми – да си почивам от работа и да се фокусирам върху писането на новия си роман. Само че,

да се научи човек да си почива се оказа сложна и интересна задача. 

Минах през няколко етапа:

⇒ сутрешно и вечерно усещане за вина; 

Сутрешното чувство за вина идваше от мисълта, че в работно време а си позволявам да пия чай и да блея през прозореца, да чета книга, да се разхождам в парка или да гледам филм, вместо да се трудя, както обикновено. Вечерното чувство за вина идваше от мисълта, че нищо не съм правила днес. Абсолютно невярно твърдение, предвид грижите за лапето и дома и факта, че вече бях започнала да проучвам важния за една от сюжетните линии в романа ми исторически период.

⇒ лакомия;

Тя дойде в момента, в който осъзнах, че наистина разполагам с времето си така, както не ми се е случвало от години и започнах да си уреждам срещи с приятели, да трупам книги, и да ги чета!, да посещавам събития. Бих казала, че преядох с впечатления и срещи. Месец или два от творчеката ми отпуска минаха по този начин. Чувството за вина се появяваше понякога, за да ми напомни, че ако не работя, за да изкарвам пари, мога поне да си пиша романа. Но не пишех. Все още четях, проучвах, мислех, водех си записки. Затрупвах се с дейности, за които се убеждавах, че са полезни за мен и ми помагат да направя това, което искам в настоящия момент.

⇒ приемане и прощаване;

В началото на този период много настоявах да пиша и никак не бях доволна от резултата. Наложи се да си призная, че всъщност не ми се занимава с нищо. Нито с работа, нито с писане, нито с проучване, с нищо. Исках просто да съществувам. Да карам колело със сина си, да се разхождам по пристанища и паркове, да готвя или да не правя дори това, да гледам морето, да чета и да се наслаждавам на възможността да съм пасивна и въпреки това доволна от всеки един аспект на живота си. След като си го признах и си простих, че съм толкова себеразочароваща, приех, че почивката и писането ми няма да вървят както съм ги планирала, а както имам нужда. Спрях да се напъвам и най-сетне усетих, че всичко си идва на мястото и се чувствам добре в новото си положение.

Напочивах ли се

Не точно. Но стигнах до момента, в който отново имам желание да правя нещо. (Освен писането на роман, към което пристъпих с трепет и радост преди два месеца.) Напоследък мисълта ми, често се връща към онези нови копирайтърски продукти, чието реализиране отложих. Връща ми се онзи гъдел, че искам да видя какво ще стане, ще върви ли, как точно ще е най-добре да се направи и предложи.

Continue reading →

Миналият месец бях на писателска резиденция в Сплит. 3-4 дни преди да си тръгна моята домакиня ми съобщи, че е ангажирала екскурзовод, който да ми покаже града и да ми разкаже за него. Помоли ме да съм пред апартамента си в 18 часа, готова за обиколката. Часът ми се стори необичаен, защото в Сплит се стъмваше в 16:30 и не ми беше ясно какво точно ще видим от сплитските прелести (които вече бях обиколила сама десетки пъти), но се съгласих.

В уречения ден, минути преди уговорения час, получих съобщение от моята домакиня, че екскурзоводът ще закъснее с 10 минути. „Случва се“, казах си, и в 18:10 бях пред апартамента. Там нямаше никого. Изчаках още десетина минути и питах домакинята си какво става. Получих съобщение, че гидът е на път и идва. В 18:30 все още никой не беше дошъл и аз реших, че ще правя нещо друго. Предупредих домакинята си, че няма да чакам повече и тръгнах към крайбрежната алея. „Ама тя ей сега идва, моля те, изчакай я“ – вибрираше телефонът. Аз обаче смятах, че съм чакала достатъчно. Не бях минала и две преки, когато телефонът пак се разтанцува в джоба ми и прочетох, че гидът е пристигнал. Върнах се, но бях доста кисела.

Пред апартамента стоеше очарователна, лъчезарна жена, която ми се извини, обясни ми, че идва от далечен квартал на Сплит и по пътя е имало катастрофа. После обиколката ни започна.

Миряна, така се казваше дамата, ме заплени още с първите си истории, с маниера си на разказване, със страстта, с която говореше. Личеше си, че обича града и работата си. Разхождахме се и говорихме повече от два часа, които изобщо не усетих. Имах възможност да задавам въпроси за места и исторически личности, живели в Сплит, които са ме впечатлили. Тя ме изслушваше, подтикваше ме да ѝ разказвам какво съм прочела, казваше ми какво знае, сравнявахме версии, коментирахме факти. В края на обиколката ни осъзнах, че не ме е затрупала с разпокъсани парчета информация, които бих могла да си прочета и сама, а е успяла да ми обрисува как са живели и живеят хората в града от създаването му до наши дни, да ме насочи към най-ценното в него. Беше го направила през разказ за римляните и  християните; за строителните материали (вида и цвета на камъните и подредбата им); за употребата – преди и сега – на някои чудати архитектурни детайли; за тайните на висящото над улиците пране; за историята на собственото ѝ семейство до три поколения назад; за навиците на местните и стереотипите, които другите имат за тях.

Не само, че разказът ѝ беше вълнуващ и увлекателен, ами и ми беше отворил очите – да знам за какво да гледам следващият път като отида на ново място. 

Когато обиколката свърши и Миряна си тръгна, изпитах огромно съжаление, че сме се срещнали чак в края на моя престой и няма да мога да се запиша на нито един от тематичните турове, които прави из Сплит. Изпитвах и огромна радост, че съм срещнала човек, който върши работата си с ум, сърце и майсторство. Напоследък рядко ми се случва.

Виж какво научих за фрийланса от тази прекрасна хърватска екскурзоводка.

Continue reading →

И какво да направиш, за да започнеш да се справяш с всичко и ти

В рубриката „Бележки на стената“ споделям с теб всякакви дреболии, които ми се струват полезни за работата на свободна практика и за личностното ни развитие – линкове към материали на експерти в различни сфери, видеа, които са ме впечатлили, отзиви за професионална литература, събития, които ми изглеждат важни и интересни. 

Днес всички бележки са свързани с въпроса „Как на другите им стига времето за всичко? Как се справят с всичките си задължения?“ Истината е, че не им стига и не се справят… или поне не с всичко, което им се иска. Винаги нещо отпада или страда. Истина е също, че не спираме да опитваме, всеки по свой си начин. Споделям с теб опитите, изводите и триковете на някои от любимите си солопреньори и една много практична будистка мъдрост, която можеш да приложиш веднага. 

Continue reading →

Малко се говори за страха от счетоводството и за отношението към парите на фрийлансърите – два решаващи фактора за успеха на всяка свободна практика.

В днешното интервю Нина Чочева – фрийлансър и създател на два бранда – говори и за това, наред с всички други интересни и полезни теми за фрийланса, които засяга.

Ако се чудиш дали:

• ще можеш да създадеш бизнес сам, или е по-добре да си намериш съдружник;
• да развиеш още един бранд, или да си кюташ и да си правиш каквото си знаеш;
• да заложиш изцяло на дигитален маркетинг, или да правиш и офлайн събития –

прочети първия за годината материал в рубриката на Александра Джанедва „Разкажи ми как стана фрийлансър“. В него ще намериш отговори и вдъхновение.

Continue reading →

Това е винаги актуален за фрийлансърите въпрос с множество отговори, които в крайна сметка се свеждат до два основни:

• като ги направиш приятни или
• като ги възложиш на някой друг.

В днешната статия ти подсказвам как можеш да изпиташ удоволствие, докато се справяш с неприятните за теб задължения и ти оставям линк към материала, посветен на делегирането – как и защо да го правиш.

Continue reading →