В разгара на кризата през 2009 година, след като криейтив студиото ни фалира, търсих работа много дълго. Пращах CV и портфолио по рекламните агенции и никой не ми отговаряше или ми казваха, че съм прекалено квалифицирана, или че вече са намерили човек. Бях отчаяна, мислех си, че съм се объркала, че не ставам за тази работа. Лека-полека губех вярата си, че мога да предложа наистина ценни професионални умения.
Майка ми ми казваше, че е много лесно човек да вярва в себе си, когато е харесван, оценяван, търсен и е много трудно, но и дваж по-необходимо, да вярва в себе си, когато усилията му не срещат благия отклик, който очаква. Как иначе би могъл да продължи да опитва да прави каквото му се иска и му е страст?
Като тинейджърка обичах да чета за биографиите на писатели, художници, актьори и режисьори и след доволно количество изчетени книги бях стигнала до следния извод:
животът рано или късно те насочва към твоето място, изглежда сякаш ти разчиства пътя към това, с което е най-добре да се занимаваш.
⇒ Поради заболяването си Тулуз-Лотрек става велик художник вместо обикновен аристократичен пройдоха, ловец и богат ексцентрик.
⇒ Пенчо Славейков получава измръзвания, които не му позволяват да тича, скача и лудува с връстниците си и го принуждават да се отдаде на по… кротки (физически) удоволствия – четене, писане. Това е и времето, когато в него започва да се пробужда и оформя поетът.
⇒ Акира Куросава мечтае да стане художник, но бързо осъзнава, че плакатната пролетарска живопис не му е достатъчна. Междувремено в киното навлиза звукът и работата на брат му, разказвач и жив озвучител на неми филми, става излишна. От отчаяние той се самоубива. Куросава вече се е отказал от рисуването, мотае се, чака случаят да му покаже накъде да поеме. Вижда обява за асистент-режисьор и решава да кандидатства – своеобразен начин да продължи пътя на брат си. Така всъщност намира своя път.
Има още много и много такива примери, аз нарочно избрах едни от най-фрапиращите. Не е нужно нечий близък да умира или самият човек да се инвалидизира, или разболява, за да намери пътя си.
Намираме пътя си не поради свръхестествени обстоятелства. Ако сме честни със себе си и избираме, което ни е интересно, и ни се иска да опитаме, а не, което ще ни донесе само материална изгода, всичко, което правим, всичките ни лутания, проби-грешки, предпочитания и откази, опитът и познанствата, които трупаме, възможностите, които си създаваме ни помагат да си намерим мястото, водят ни към него.
Търсенето на това, с което искаме да се занимаваме е процес и е важно да му се доверим.
Напомнях си го много пъти през 2009 година, докато се чудех накъде да поема при положение, че всички врати са затворени за мен. Напомнях си го и в следващите 2-3 години, когато се случваше свободната ми практика да буксува и да нямам достатъчно работа. А също и после, когато имах прекалено много работа.
С годините се научих да се доверявам на процеса „наместване в живота според това, което искам и умея да правя най-добре“. Трябва да призная, че понякога беше/е страшно.
Когато бях начинаещ копирайтър в рекламна агенция, възложеха ли ми да нещо ново за измисляне, слоган например, аз проучвах, анализирах, гледах, четях, слушах, обсъждах с колеги и почти никога идеята не идваше бързо, почти винаги имаше период на пълен ужас – осъзнаване, че нищо не мога да измисля. След като той преминеше, идеите изплуваха и аз успявах да си свърша работата навреме. С годините свикнах и безидейните дни не ме плашат. Знам, че те са част от процеса и ако съм се подготвила добре, след тях ще дойдат добрите идеи. По същия начин процедирам и когато трябва да пиша текстове за сайт от нулата – подготвям се и знам, че кое къде трябва да бъде и как трябва да е представено, ще си дойде естествено.
