Разкажи ми как стана фрийлансър: Десислава Бузова, преподавател по английски език

Дълбоко вярвам в три неща:

няма напразно положено усилие, просто не знаем кога ще видим ползата от него;
ако търсиш начин да правиш това, което обичаш, ще го намериш;
фокусът върху твоята вътрешна мотивация и смислените за теб неща са най-сигурният начин да се чувстваш спокоен и удовлетворен.

Намирам потвърждение и на трите в историята на Десислава Бузова, преподавател по английски език, която никога не е искала да бъде учител и описва себе си „по-скоро като ментор, способен да смели информацията и да я поднесе по ясен и достъпен начин.“ С нея, за рубриката „Разкажи ми как стана фрийлансър“, разговаря Александра Джандева.

⇒ Най-хубавото е, че в дългото интервю, което се е получило, няма скучен момент, няма нравоучения, всичко, което можеш да си вземеш като вдъхновение и прозрение извличаш директно от разказа на Деси за нейния професионален път.

Прочети и сподели с обезкуражен колега, без значение дали е фрийлансър, или с младеж, който се лута и си търси пътя. Благодаря ти.

Десислава Бузова: Време е да се научим да вярваме в себе си

Деси, как започна твоят професионален път?

В седми клас реших да кандидатствам в езиковата гимназия – едно от най-добрите училища във Видин. Жената, която приемаше документите, ме посъветва да напиша поне още един език, за сигурност, но аз отказах. Исках само английска паралелка и никоя друга. Не ме приеха, конкуренцията в района беше жестока.

По стечение на обстоятелствата завърших другото най-добро училище в града – математическата гимназия. Неохотно се възползвах от факта, че бяха останали две свободни места. Математиката и точните науки изобщо не присъстваха в плановете ми, но в крайна сметка завърших с пълно отличие и със спомени за прекрасно време.

Пет години по-късно, отново не бях приета в желания от мен университет и специалност – английска филология в СУ, и по стечение на други обстоятелства, се оказах студентка в Технически университет – София.

⇒ Въпреки че първите три години общообразователните предмети не представляваха кой знае какво предизвикателство, с времето осъзнах, че не мога да бъда толкова конкурентноспособна колкото ми се искаше, при наличието на изключително способни колеги около мен. Професията, която учех, не беше моята. Говорих с майка ми, подметнах ѝ, че искам да кандидатствам наново, тя се опита да ме убеди да остана до края, пък после да правя каквото реша. Учех държавна поръчка, щях да завърша със степен магистър.

Признавам си, че по време на сесиите нарочно не си взимах изпитите и оставах на поправка, за да ме изгонят от университета (леко бунтар си падам от край време), ама нейсе. Никой не ме изгони.

Малка подробност, през трите години многократно се явявах на интервюта за работа в езикови школи. Одобряваха ме. Преподаватели с опит ми казваха, че английският ми е много добър за човек, който учи предимно сам, но … не могат да ме наемат без диплома поне от езикова гимназия.

В края на третата година реших, че стига толкова. Отидох в канцеларията, излъгах нещо, за да си взема дипломата и подадох документи за кандидатстване в Софийски университет. Не казах на никого, тъй като не се знаеше дали ще ме приемат. Тайничко, мълчешком, последователно и упорито се подготвих сама за изпитите и се явих наравно с ученици, току-що завършващи езикови гимназии, с „топли и пресни“ знания. Изпитите бяха два – писмен и устен. Нямаше с кого да упражнявам интервюто, правех го самостоятелно.

⇒ Още помня пътуването до „Стената на плача“ в двора на химическия факултет. Измежду многото дребни букви и цифри в разлепените списъци беше и моята оценка. Достатъчна, за да ме приемат по първо желание. Английска филология!

Трябваше отново да си взема дипломата. По онова време не ни ги даваха ей така, конкретно в Техническия, да не решим да сменим университета. Този път не се разминах със скандала, тъй като се наложи да разговарям и с декана на факултета, но бях категорична и твърдо решена да сменя посоката. Взех си дипломата, щастлива и доволна, защото макар и с три години закъснение, реализирах една от детските си мечти.

Още първия семестър започнах да работя в езикови школи, гордо парадирайки със специалността си. Четвъртата година вече работех на постоянен трудов договор като офис-секретар, а впоследствие и в логистична фирма, в която бях случайно придърпана от ръководството за пробен устен превод на бизнес среща. Случайни неща няма, знаеш.

След „пробата“ се превърнах в неизменен член от екипа по време на международни одити. Шефът ми често обясняваше на чужденците: „Избрах нея да превежда, защото не се притеснява“. Аз се притеснявах, разбира се, тъй като нямах нито предварителен план на срещите, нито представа от кой край на света ще са одиторите, с какъв акцент и какво произношение, но свикнах с неизвестното. Припознавам тези години като безценен опит, шлайфане не само на езика, но и на жизненоважни умения, които ми служат до днес.

Исках да се развивам в посока одити, процедури и стандарти за ISO, с които работеше фирмата, но шефовете не ме подкрепиха. Тогава си казах: „Виж какво, ако си мислиш, че си толкова оправна и кадърна, напускай и се докажи.“

⇒ През 2013 година просто скочих. Алтернатива отново да бъда административен сътрудник зад бюро, под нечие друго ръководство, вероятно имаше, но не търсих упорито. Реших да използвам онова, което притежавам – любовта към английския език и дипломата от университета, и се захванах с преподаване.

Имаше ли представа какво те чака като фрийлансър?

Моето осъзнаване е, че ако човек знае всичко, което предстои, има голяма вероятност изобщо да не тръгне по пътя. Аз просто стъпих на люлеещия се мост и отрязах въжетата назад. Нямах никаква представа какво ме очаква.

Знаех само, че не искам отново да работя за друг и отново амбициите ми да бъдат попарени. А времето не чака. Аз съм човек, който обича да поема инициатива. Еднообразната рутина ме смазва. Рутина, в която способностите и потенциалът ми се хвърлят нахалост.

⇒ В онзи момент за мен не беше приемливо да бъда нает работник. Децата ми бяха малки, със сигурност щеше да се наложи да отсъствам и трябваше да си организирам програмата така, че да съвместявам всички дейности. Учиш се в крачка, няма къде да ходиш. За тия работи готово упътване няма.

Как намери първите си клиенти?

Започнах с най-баналното – работех почасово в езикови школи, за да натрупам опит. Тук е моментът да призная, че въпреки многото години учене, аз разбрах и научих езика, едва когато започнах да преподавам.

Още с първите групи установих, че съм добра, в това, което правех – виждах го в очите на учениците, чувах го от собствениците на школите.

Никога не съм искала да бъда учител. И днес описвам себе си по-скоро като ментор, способен да смели информацията и да я поднесе по ясен и достъпен начин.

Следвам една мисъл на Алберт Айнщайн (или поне на него се приписва), която много харесвам и която се превърна в мое мото: „Ако не можеш да обясниш нещо достатъчно просто, значи не го разбираш достатъчно добре“.

Опитвам се и смятам, че успявам, да накарам учениците си да мислят. Наскоро им написах в безплатната си група, че аз мога само да им дам обяснение, да отговоря на въпросите им и да насоча фокуса им в определена посока, но истинското учене зависи от тях. Чуждият език не е просто наизустяване. Той е нова вселена.

Сменяйки школите, поради липса на постоянна заетост, попаднах в една, която предлагаше онлайн уроци. По време на работа, ученичка, живееща в Англия, ми подхвърли: „Защо не пробваш да качиш информация във Фейсбук групите на хората в Англия?” Хич не се замислих, направих го. Притеснявах се, страхувах се, изпитвах неувереност и липса на достатъчно опит, но го направих. Срещнах отпор, сблъсках се с критика, която оспорих, спечелих доверие. И както казват останалото е история.

Хора от групите проявиха интерес и скоро имах свои частни ученици. Смея да твърдя, че съм една от първите сред колегите си, които преди 7-8 години работеха предимно онлайн. Около това време наех и малко помещение в квартала и преподавах на живо на дечица – съседчета, съученици на дъщерите ми, деца на познати. Започнах да отказвам на запитванията на школите, тъй като програмата ми бързо се запълваше. Особено с желаещи от Острова.

⇒ Към днешна дата при мен идват хора основно след препоръка. Щастлива съм да отбележа, че работя с колеги от техническия университет и с децата им. Обучавам деца на мои съученици и на приятели от детинство. Кръговратът на живота е удивителен!

Как се чувстваш в момента след целия натрупан опит?

Чувствам умора. Натрупах безценен опит, развих многобройни умения, вероятно с готовност бих го преживяла отново, ако се наложи, но индивидуалната работа с клиенти не е лесна, не е лека и не е за всеки. Казвам го най-отговорно и категорично.

Голяма част от моите клиенти приемат работата ми като разнообразие, лъч светлина в своето ежедневие, и това е повод често да не разбират отговорността, свързана с ангажиментите им и сериозността на заниманията.

Всеки колега е наясно, че преподаването не е просто опоскване на страница след страница. За да бъде способен ученикът да възприема, е необходима съответната психическа нагласа и благоразположение. Приемам за своя отговорност и задължение да създам и двете, плюс съответстваща среда и подход. Правя го повече от десет години – всеотдайно, безрезервно и с неразумно кратки почивки. А това изморява.

Трябва ли един фрийлансър да се отъждествява с напредъка на своите клиенти?

⇒ Краткият ми отговор е не. В моята сфера поне. Аз работя предимно с възрастни.

Следвайки мисълта си отгоре, личното ми осъзнаване е, че много хора учат за забавление. Приветствам и одобрявам това им желание и заставам зад твърдението, че възрастта не е фактор. За част от моите ученици, без значение какви усилия полагам, целта на срещите ни е просто да изследват непознати за тях територии. И да се забавляват. Осезаемият напредък не е на всяка цена, не им е жизнено необходим, особено при наличието на възможностите, които предлагат съвременните технологии. Фактът, че с години не се отказват обаче, за мен сочи, че са доволни от заниманията си. Малцина са ми писали с благодарност за новите хоризонти, които езикът им е разкрил.

В материалите, които създавам във връзка с обучението по английски език, пиша за мотивацията. За всеки от нас тя е лична и индивидуална и моята мотивация невинаги съвпада с мотивацията на учениците ми. И това се научих да приемам и да подхождам индивидуално и конкретно.

Научих се бързо да опознавам човека отсреща и знаеш ли какво откривам? Невинаги хората искат това, което казват и си мислят, че искат. Важи и за мен. Чрез работата опознавам и себе си.

Как се предизвикваш, за да се развиваш?

⇒ Аз съм творческа натура. Предпочитам нестандартни и нетипични решения и осъзнах, че творчеството е моето спасение. Имам логичен ум, но колкото и да се опитвам да се вмъкна в рамки, колкото и да си мисля, че ми е нужно спокойно, последователно и предвидимо ежедневие, реалността ми показва, че не са за мен.

Дълго време разчитах на това, учениците ми да задават въпроси, да провокират търсенето на информация, придобиването на нови знания. С течение на годините научих наизуст материалите, с които работя, преобърнах интернет в търсене на отговори и все по-рядко попадам на нещо ново и непознато. Но явно разчитах прекалено много на външни фактори и този ми начин на мислене е причината години наред да се усещам в застой.

Преди месеци започнах да разработвам мой клуб по английски език, в който споделям не само теория, но и примери от личната практика, съвети и препоръки. Така или иначе повтарям до откат едно и също, защо да не го събера и изложа за готово ползване?

Първоначално имах само текст. В същото време разработвах и допълнителни задачи за малки групи и в стремежа си да илюстрирам практическата употреба на езика, започнах да откривам приложения, с които създавам анимирани образи и кратки филмчета с аудио. Изкуственият интелект е нова и непозната за мен сфера, която все още разучавам с огромно удоволствие.

⇒ Идеята да внеса творчески елемент в клуба по английския някак логично се заформи от само себе си – след като съм го кръстила клуб, да го направя като истински клуб. С дървени маси, кожени кресла, уютна атмосфера, тежки завеси, широки прозорци. Искам учениците да се пренесат в различна реалност и да „попият“ от моя ентусиазъм.

Опитвам се да пресъздам атмосфера-синтез между обстановката в Англия, два века назад, и съвременни нюанси. Текстът вече е комбиниран с видео материали, които създават усещането, че учениците не са сами. Или поне така се надявам. Мои подобия и моят глас е постоянно около тях. Мисля, че успявам да вмъкна и доза забавление. За ценители.

След като никой не пожела да ме предизвика, реших да се предизвикам сама, съчетавайки желанието си за творчество с разучаването и приятелската подкрепа на ИИ.

Идеален момент да поговорим за изкуствения интелект. Как промени работата ти? „Открадна“ ли клиентите ти?

⇒ Засега промените са само в положителен аспект. Изкуственият интелект ми дава ново и свежо вдъхновение, с уговорката, че го ползвам предимно за удоволствие и само като допълнение в работата – създавам цвят и звук.

Текстовете си ги пиша сама – имам свой начин на обяснение, споделям личен опит. Познати ме съветват да си улесня живота с няколко ключови думи, но при мен подходът не работи. Държа на личния отпечатък и усещането за автентичност – основните съставки на услугите, които предлагам и първото, което учениците споменават, че ги е привлякло.

⇒ Реалността, която аз наблюдавам, е, че колкото и приложения да има, болшинството хора не научават английски език. Част от причината да предпочитат „реални“, а не виртуални учители, според мен е, че все още в активна възраст са поколения, които са свикнали да общуват с човек отсреща. Една анимирана рисунка няма как да прояви искрена съпричастност или да сподели истински житейски опит.

Все още не забелязвам отлив на работа. Но също така съм наясно, че един интелигентен човек е способен да учи както намери за полезно, и ако това е чрез ИИ, то никой не може да го спре. Когато започне да се случва масово, вероятно пред такива като мен ще има пореден повод за развитие на нови умения.

Усещаш ли натиск да си постоянно онлайн и да изграждаш личен бранд?

⇒ Усещах преди време. Или по-скоро позволявах на външната среда да ми влияе. Но то е като лавина – понася те и те влачи. Тъкмо схванеш една тенденция, тя излязла от мода, а на хоризонта се е задала следващата.

Напоследък разсъждавам по-философски. Отказвам да се състезавам и съм се съсредоточила в създаването на материали, които ми доставят удоволствие.

Осъзнах, че услугата ми не е ол инклузив (какви хубави български думи! ☺), не е за масово потребление и не е за масовия консуматор. Не защото съм незаменима и неповторима. Публикувам информация в онлайн пространството и избирам да вярвам, че който има нужда от моя подход и знания, ще ме открие. Практиката досега е достатъчно красноречива, време е и аз да се доверя на опита си.

Кое е бърнаут за теб и как се справяш с прегарянето?

Много пъти съм стигала до бърнаут, поради естеството на работата ми – нямам фиксирана и стройна програма от х до у часа, защото завися от учениците и тяхното свободно време.

При мен бърнаутът се изразява с апатия, с липса на желание да стана сутрин, с липса на смисъл. Отне ми доста време да осъзная, че просто съм изморена, че съм стигнала предела на силите си, че съм изчерпала енергийните запаси.

Какво правя вече, вместо да изпадам в екзистенциален самоанализ? Ставам от компютъра, за да сменя „гледката“, лягам да поспя или излизам на въздух.

⇒ Пълноценен сън, няколко дълбоки вдишвания навън, разходка или шофиране под слънцето са склонни да променят мирогледа на човек. Започнах да „хващам“ тези ситуации, да не се плаша от състоянията, в които изпадам и да разбирам, че е крайно време за малко почивка. Давам си я, за да съм в състояние да продължа.

Усещаш ли умора от това сама да се организираш и да носиш цялата отговорност за всичко? Как минаваш през това?

Ако някой твърди, че не усеща умора, явно не прави нещо като хората! ☺ Работата на свободна практика изисква постоянна отговорност, организираност, проактивност. А това изморява, особено, когато си сам войн, нямаш бизнес партньор, няма с кого да споделиш задълженията.

За да си отпочинем малко, е хубаво от време на време да сменим позицията. Аз например понякога записвам курс или посещавам събитие, в което друг е инициаторът. Аз съм в ролята на ученик или участник, следващ чужди инструкции. Действа ми зареждащо.

Друг път, за да си вдъхна кураж, си казвам: „Деси, не всеки на твое място би се справил.“ Без да си придавам излишна важност, смятам, че това е факт.

Споменавам го и заради всички трудещи се на свободна практика. Колко хора могат да понесат непостоянството в заетостта, нерегламентираното ежедневие, негарантирания доход? Както са казали мъдри хора – който го е страх от мечки, не ходи в гората. Това шлифова много характера, търпението, издръжливостта и най-вече вярата. Човек трябва да има страст, която да го води, към която да се връща и за която да се държи, за да устиска по този път.

А за какво винаги намираш време?

⇒ Напоследък винаги намирам време за това, което искам или от което имам нужда в дадения момент. Установих, че нямам основателна причина да се оплаквам и че в крайна сметка всичко е въпрос на избор, стига да сме живи и здрави.

Ако ми се гледа филм, гледам филм. 15-20 минути. Ако ми се чете, прочитам колкото страници успея, за времевия диапазон, с който разполагам.

Случва се да изтичам навън за десетина минути, в почивките между срещите, колкото да се проветря набързо. Спрях да чакам да се освободят часове или дни, за да направя нещо. Опитвам се да променя нагласата да искам всичко веднага и наведнъж.

Какво крепи психиката ти и какъв е най-важният ти съвет към начинаещите фрилансъри?

В ситуациите, в които съм се чувствала отчаяна или на ръба да се откажа, все се появява някой, който да ми напише или каже: „В тебе ми е надеждата“ или „Следвам те от години и смятам, че ти си моят човек.“ Такива признания творят чудеса.

Ние често не осъзнаваме стойността, която носим на другите, особено при липса на обратна връзка от страна на клиентите.

Преломният момент при мен настъпи именно в такава ситуация – липса на реакция, отложени ангажименти, търсене на алтернатива за доходи. Зададох си въпроса защо правя, това, което правя и за(ради) кого го правя. Смятам, че трупаме знания и опит, за да ги споделяме, за да предадем нататък.

⇒ След това смятам, че е крайно необходимо да се научим да вярваме в себе си. Ама наистина. Външната оценка е добре дошла, без да я превръщаме в зависимост. Вътрешната увереност в собствените ни способности е мотивацията, която ни подтиква да откриваме варианти, да търсим нова среда, да правим промени.

Съвети избягвам да давам, тъй като сме различни, но ще оставя няколко думи за размисъл: „Свикнете с промяната. Сприятелете се с нея. Тя е постоянна“.

Какво не те питах, но ти е важно и искаш да кажеш за финал?

Благодаря ти за въпроса, Алекс. Има нещо, което не споменах, и то е, че преди да открия страстта си към английския, бях открила страстта към родния език, макар и в не толкова академична посока. Хората около мен смятат, че съм добър разказвач на истории. А някои от тях дори ми пишат лични съобщения с признание, че са се припознали и думите ми им дават кураж да вземат решения, които са отлагали.

Звучи ми прекалено гръмко и егоцентрично да говоря за мисия. Ще го нарека призвание, вид талант или просто умение. Смятам, че умея да карам читателя да размишлява върху написаното, успявам да провокирам емоция, да раздвижа съзнанието. Това го мога.

Моя съученичка коментира веднъж: „пиши всеки ден, за каквото и да е“, а моя ученичка каза: „трябва да прочета еди кой си твой разказ на дъщеря ми, за да разбере какви учители има.“ За тях е просто коментар, за мен е ценно признание.

Имам идея, свързана с творческото писане, която е все още в зародиш, поради липса на време, но ще я разработя. Това е другата ми детска мечта, дължа го на себе си. В момента разполагам с шепа разкази, а има още толкова много за разказване. Както вече споменах, когато на човек му е дадено нещо, то е за да се споделя. Пък до когото е нужно да стигне, ще стигне.

Финалното ми обобщение и пожелание е да имаме страст, която свети в тъмното, воля да преминем неравностите и непреклонна вяра, че сме способни. Приключението, наречено живот, е събиране на опит.

Запознайте се с работата на Деси

Запознайте се с проекта ѝ, свързан с творческото писане

„Кутия кибритени клечки“ е проект, в който събирам разкази, истории и мои размисли под фирмата на любителско творчество. Асортимент от различни жанрове, събрани в една кутия.

===

Казвам се Александра Джандева – работя на свободна практика като журналист и комуникационен специалист.
Помагам на предприемачите да покажат своята експертиза и да стигнат до точната публика в медиите и социалните мрежи. Поддържам личен блог, с който подкрепям жените да развиват уверено кариерата си.