Как беше изобретено летенето

Днес, вместо мъдри мисли и непоискани съвети, реших да те почерпя с една окуражаваща приказка, която е колкото за деца, толкова и за възрастни. И е съвсем подходяща за фрийлансъри, изобретатели, хора, които смятат, че са в задънена улица и не знаят накъде да поемат.

Казва се „Как беше изобретено летенето“, написана е от Маргарит Минков и е публикувана в книгата „Весел, гъделичкащ смях“ с разкошните илюстрации на Люба Халева.

Приятно четене и успешна седмица!

================

Когато не беше изобретено летенето, всичко вървеше как да е.

„Как да е” ще рече да подтичваш нагоре-надолу край реката, а хвърчене дори да не ти идва на ум. „Дори да не ти идва на ум”, това значи да подтичваш толкова бързо, че нещото, което трябва да ти дойде на ум, изобщо да не може да ти настигне.

– Да, обаче – ще рече някой, който знае всичко – изобрети ли се летенето?

– Да, обаче – ще трябва да отговоря аз – летенето се изобрети.

И ето, това, което се случи, се случи по този начин:

Един ден Дългоклюният Дългомислещ Щъркел, както се разхождал край реката, усетил, че нещо идва на ум. „Не е на добро това” – рекъл си и започнал да подтичва. Нещото обаче, което било една мисличка колкото паяжинка, продължило да го преследва.

„Ох, да го вземат жабите! – ядосал се той – Хубаво се наредих!” И хукнал колкото му държат краката. Мисличката – и тя след него. Тичал Дългоклюният Дългомислещ Щъркел, преброил двайсет реки, през които преминал, преброил двайсет гори, преброил двайсет планини и си рекъл: „Хайде де! Не ми стига тичането, дето го тичам, ами ще се занимавам и с преброяване!” И престанал да брои. Но не и да тича. Когато претичал всичко, което можело да бъде претичано, окончателно се ядосал и казал на себе си: „Не мога повече! Изтича ми се всичкото тичане! Ще разперя крила, пък каквото ще да става!” И си разперил крилата, които до този момент използвал само за да си провесва на тях прането. Разперил ги, казвам, и установил… какво? Че лети? Нищо подобно! Първото, което установил, било, че не тича. Второто, което установил, било, че не стои на едно място, и чак третото, което установил, било, че се движи във въздуха. Ето, значи, колко много неща установил!

Като видял всичките тези неща, Дългоклюният Дългомислещ Щъркел се учудил безкрайно много, казал си „Бре! Аз изобретих летенето!” и се плеснал с крило по челото, от което веднага изгубил равновесие и тупнал на земята.

– Ура! Аз изобретих летенето и не само това, ами даже излетях изобретеното! Да! Да! Чухте ли?

Така се развикал той, наляво и надясно, и ако надясно нямало кой да го чуе, то наляво стояла Дългокраката Дългосвиреща Чапла, която го чула съвсем ясно. Това обаче не й попречило да се направи, че не го е чула и да продължи да си свирка с уста.

Тогава Щъркела се приближил към Чаплата и казал:

– Моля за извинение, но аз изобретих летенето.

– Тоя пък! – просвирила с уста Чаплата. Радва се, сякаш е открил грамофона.

След такъв отговор, естествено, клюнът на Дългоклюния съвсем оклюмал. И си тръгнал той за в къщи нито тичайки, нито вървейки, а просто куцукайки ето така: куцук, куцук…

Тъжно тъжнило! Тъжно над тъжностите!

Но ето че не постепенно, а изведнъж до него дотичало едно бухалче.

– Видях всичко, чух всичко, това е просто прекрасно! – рекло то.

– Може да е така, но може и да е инак – кимнал с глава Щъркела. – Никой не ми каза „благодаря”!

– Това е, защото на никого не сте подарили вашето откритие! – отговорило бухалчето. – Подарете го на мене, на жеравите, на патиците, на орлите и ще получите хиляда „ благодаря”!

– Охо! – казал Щъркела и се заловил да подарява и не само да подарява, но и да учи всички на летене.

Тогава небето се изпълнило с птици и те се издигали все по-високо и по-високо, където не може да го достигне свирукането на Дългокраката Дългосвиреща Чапла.