Притча за фрийлансъра, който не можел да казва „НЕ”

Имало едно време в чудно онлайн царство млад и нахъсан фрийлансър, който никога и за нищичко на света не искал да огорчи клиентите си. Мислел си той, този млад и нахъсан фрийлансър, че клиентът-винаги-е-прав, че „Не” е мръсна дума, че с позитивно мислене и нагласа всичко, ама наистина ВСИЧКО ще-се-нареди-накрая. Е да, ама не (с извинение за мръсната дума).

Всичко винаги започвало като в приказките – с много ентусиазъм и дваж повече обещания и надежди. Всеки път клиентът насреща вярвал, че най-накрая е срещнал фрийлансърското духче, което ще сбъдне всяко негово бизнес желание. Младият и нахъсан фрийлансър това и обещавал, ала незнанието и неопитността му скоро започвали да се проявяват и да играят лоша шега на проектите му. А действителността, тази неумолима спътница на всяко едно начинание, сечала с мачете така, както само тя знае и може, и превръщала всяко прибързано обещание в пух и съвсем невълшебен прах.

Минавало времето и недоволството срещу нахъсания фрийлансър растяло. Напускали го клиенти. Тези, които оставали, често пускали не особено любезни коментари. Приказно започналите проекти се закучвали и нямало вече и помен от предходната романтична атмосфера. Но нали, мислел си фрийлансърът, никога нищичко не им отказах. Нали, продължавал той, с всяко тяхно желание и с всеки каприз се съгласих, всяка тяхна идея приветствах, с ентусиазъм дори. Знам аз, че не бъркам, но защо другите не виждат това.

Умувал ли, умувал клетият фрийлансър, докато проектите секвали един подир друг. Негодувал срещу вече бившите си клиенти, срещу тази несретница действителността също, но уви думите му вече не значели нищо и съчувствие не срещнал дори.

Накрая се предал, намерил си работа на заплата в един много отдалечен офис, до който се стига за около час с градски транспорт и то ако няма задръстване, седял си на бюрото по цял ден и цъкал с език всеки път, когато чуел, че колегите ще излизат след работа, ама не му казват и на него. Шефът пък бил доволен от бившето фрийлансърско духче, защото винаги се съгласявало с него и редовно го давал за пример пред колегите, които после през смях го одумвали на онези им ти срещи, на които не го канели. Край.

***
Поука:
Независимо какво работим, всички ние сме клиенти през по-голямата част от времето. Като такива, невинаги знаем точно какво искаме или от какво имаме нужда. Понякога търсим съвет и се доверяваме на професионалната преценка на човека насреща.

Всеки от нас е попадал в ситуация, в която е бил подведен. Случва се. Когато последствията са вече факт и са изцяло за наша сметка, има ли наистина значение какви са били подбудите на отсрещната страна? Според мен – не. Или поне не са от първостепенно значение. Защото неадекватната преценка с лекота може да неутрализира и най-добрите намерения. А подвеждането, било то умишлено или не, неминуемо ни оставя с онова кофти чувство, че сме били излъгани. Ще дам няколко примера.

Случвало ли ви се – мерите дреха в магазин, продавачът да се кълне, че точно-като-за-вас-е-правена и вие я купувате. Малко по-късно се оказва (по Закона на Мърфи пред публика, естествено), че новата придобивка далеч не ви стои толкова добре и точно онези дребни недостатъци, които сте искали да прикриете, сега са в светлината на прожектора?

Тръгвали ли сте си от фризьор с прическа, за която са ви убедили, че точно-така-е-модерно-сега, само за да установите, че тя далеч не е подходяща за вас и спешно трябва да отидете на фризьор отново?

Доверявали ли сте се на преценката на човека, работещ на близкия пазар, който ви убеждава, че стоката-ей-сега-пристигна/ето-това-тука-е-много-хубаво, само за да стигнете по-късно до извода, борейки се с хранително натравяне успоредно с това, че въпросният човечец явно се е опитвал да развърже застоялата си продукция?

Спирам с лаишките примери и отправям последна серия въпроси: каква е вероятността да се доверите отново на който и да е от гореизброените не-съвсем-измислени типажи и да се върнете при тях като клиенти? А бихте ли ги препоръчали на ваши приятели или познати?

Същите принципи важат и при фрийланса. В крайна сметка това е бизнес като всеки друг. Имаме една страна, която търси определена услуга/продукт и друга страна, която ги предлага.

Често недоумявам, защо продължава да има колеги, които, когато ситуацията го изисква, се затрудняват да кажат „Не” на клиентите си (или на потенциалните такива).

„Не, това не е подходящо решение за твоя бизнес.”
„Не, не съм аз човекът, който да работи по тази част от проекта.”
„Не познавам този подход/инструмент и не мога да преценя дали ще се справя/дали е подходящ за твоя бизнес.”

Не звучи толкова трудно в крайна сметка, нали?

Втурването в проекти с главата напред, без да имаме достатъчна компетенция; ентусиазираното съгласяване с всяко едно хрумване на клиентите ни, само и само да им кажем това, което искат да чуят, но без да им даваме онова, от което в действителност имат нужда; йес-сър манталитетът и презумпцията, че клиентът винаги е прав, дори когато чудесно виждаме, че клиентът не знае и не разбира конкретната материя, а объркано стреля на посоки, надявайки се, че отсрещната страна го чува и разбира – подобни практики са безотговорно пилеене на ресурси, както на клиента, така и на самия фрийлансър. Могат да доведатдо пропилени бюджети, изгубено време, изхабени нерви, да предотвратят сбъдването на съвсем постижими възможности, да обезсмислят трудно направени инвестиции. И това само защото Груйо не може да казва „Не”. Е, толкова ли е трудно, Груйо? Кажи ми честно.

***
Алтернативна поука (всъщност си е същата, ама с по-малко думи):
Както и в много други случаи, свързани с който и да е аспект от живота, нещата опират до доверие. И да, честността действително е най-добрата политика.
Понякога е по-добре да изгубиш поръчката, но да спечелиш човека. Никога никога не знаеш кога пътищата ви могат да се пресекат отново. Откровеният ти отговор днес може да ти отвори врата към дългосрочно сътрудничество утре. От личен опит го казвам.

========

Ани Велкова
Денят на Ани започва по тъмно и с чаша силно кафе. Често ѝ се налага да превключва многократно между ролите си на фрийлансър и клиент в рамките на един и същи ден. Обича работата си, защото ѝ позволява да се среща както с много и различни бизнес предприемачи, така и с други фрийлансъри от цял свят.
Личните и професионалните ѝ интереси са свързани с търговията, маркетинга и медиите. Счита и трите сфери за различни проявления на комуникацията, всяка със собствената си специфика и функция. Категорично несъгласна е с твърденията, че технологиите пречат на междуличностното общуване.
Опитва да не се превърне в пълнокръвен работохолик и си е обещала скоро да си припомни какво е почивка.