Повече няма да…, част 2

Продължаваме със списъка от неща, които фрийлансърите се заричат, че няма да правят никога повече. Първа част беше посветена на отстъпките от цената и бъхтането извън работно време. Виж какво още се зарича да НЕ прави отново фрийлансърът Ани Велкова и ни сподели твоите „Повече няма да…“

Повече няма да… отлагам почивките си

Ок, на мнозина това ми прозрение ще прозвучи доста очевидно, че и тъпо, но аз минах по обиколния път, докато стигна до важния извод – не можеш да си наваксаш почивките. Цъ, не става. Не се натрупват като ваканционни точки, които един ден да усвоиш накуп.

Как стигнах до този очеваден извод ли? След 5 (пет!) години отлагане на заслужена и дваж по-нужна почивка. До ден днешен се чудя как не прегорях през този период, а с burnout-а и децата знаят – шега не бива.

(Прегледай статията „Как да предотвратиш бърнаут или да се справиш с него, ако вече е настъпил“.)

През един топъл летен ден, както винаги нарамила някой и друг интересен проект и активно търсеща нови начинания, ме споходи тази екзотична (почти еретична) мисъл: „Мила Ани, защо не вземеш да отидеш на почивка?!”. И взех, че отидох.

Нищо спешно не чакаше действие от моя страна, предупредих разни клиенти и колеги как да се свържат с мен в случай, че възникне някаква ситуация и се заех да чертая маршрути – този път като турист, а не като фрийлансър, който проучва онлайн къде в град/село Х има надежден интернет. Опаковах си багажа (взех си и лаптопа естествено – някои навици трудно се променят) и тръгнах.

Планът беше да пообикалям поне месец, ако не и до края на лятото, а ако има как – да хвана и част от есента – ей така, пътувайки си безгрижно из страната. Ето как щях да наваксам пропуснатите за 5 години дълги уикенди, ваканции, почивки. Речено-сторено.

Успях да покрия немалка площ, чисто географски погледнато, срещнах се с доста приятели, забавлявах се много и… точно 22 дни по-късно си бях обратно в София, седнала на бюрото, на което седя и в момента и мислейки си „Къде отиде приключенският ти дух, Ано? Какво по дяволите не е наред с теб?!”. Оказа се, и признавам това ми дойде изневиделица, че ми беше омръзнало. За някакви нищожни 22 дни на мен, Ани-ще-обиколя-и-покоря-света, ми беше писнало. Със закъснение осъзнах, че онези възможности за почивка, които с лека ръка бях отхвърляла през годините (пет!), безвъзвратно си бяха заминали. Няма такова животно като наваксване на почивка. Каквото било – било. В тази връзка се сещам, че доста хора съветват бъдещи родители да спят, преди бебето да се роди, че после нямало кога. Ужасно тъп съвет. 🙂 И предварителното наваксване не сработва. Просто човеците не функционираме така.

Днес, с бодри и уверени крачки се движа в посока превръщане в дигитален номад. Имам още доста хляб да изям, а и път да извървя, докато мога с чиста съвест да се нарека Ани-обикаля-и-покорява-света-като-дигитален-номад, НО определено си взех поуката от онези 5 години. От няколко години правя по няколко фрийлансърски пътувания и по няколко чисто човешки. 🙂 Понякога взимам лаптопа с мен, сядам в някое кафе/барче/дворче с интернет и гледка (също много важно условие) и работя; друг път – с лаптопа си казваме чао за някоя и друга седмица и всеки си почива от другия, както намери за добре. Новата ми система работи значително по-добре от предходната. Имам идея и за следващата такава, а това ще доведе със себе си чисто нова порция заричания. Убедена съм. Както съм и убедена, че ще си струва, когато един ден успея да я приложа в действие. Ще пращам картички – обещавам. 🙂

Повече няма да… се стресирам от фрийлансърските приливи и отливи

Едно от първите неща, които чух, а впоследствие и изпитах на собствен гръб е, че положението с фрийланса е „пирувай или гладувай“ (от англ. – Feast or Famine). В един момент имаш толкова много поръчки, че едва ти остава време да спиш; в следващия – все едно някой размахва проклета вълшебна пръчка и настава такава суша откъм работа, че дори Сахара започва бледнее.

В единия случай преумората ти е в кърпа вързана; в другия – притесненията и мрачните мисли за бъдещето. При всички положения – изнервена работа. Фрийлансърските старейшини предупреждават, че собственият бизнес и свободната практика не са за всеки. Ние слушаме ли? Нееее. Всеки съвсем изобретателно успява да си счупи главата поне няколко пъти и така, докато един ден не влезе в редиците на помъдрелите и започне на свой ред да предупреждава новопроходили фрийлансъри. Кръговратът на фрийлансърския живот предполагам.

Радвам се, че колкото повече време минава и аз упорито продължавам да оцелявам с фрийлансърския си начин на живот, толкова по-нарядко и за по-кратко се случват периодите на суша.

Вбесявам се обаче абсолютно всеки един път, когато ударя такъв период. До ден днешен. Може да е дори за някакъв минимален отрязък от време (от няколко дни до седмица примерно), но и толкова ми стига, за да си помисля глупости от всякакво естество. Край, това беше. То се е видяло, ще трябва да си намеря някаква „нормална” работа. Как се пишеше CV?

Разбира се, много бързо след като такива мисли започнат да ми минават през главата си се самоскарвам, мобилизирам се и започвам да търся варианти за излизане от положението. В началото повечето ми действия бяха свързани с усилено търсене на нови клиенти/проекти и писане на оферти (почти) до припадък. Рано или късно нещата се получаваха, намирах новите клиенти и проекти и изненадващо бързо забравях за отминалия период на бедстване. И така докато не дойде следващият такъв.

Успях и аз да помъдрея малко все пак и с течение на времето пообогатих опциите си за слабите периоди.

Първо – спестявания. Това е един от онези повтаряни до пълно обезсмисляне съвети, на които твърде много хора отговарят с „Да, да, знам.” И аз знаех и толкова бях направила по въпроса, че посрещнах няколко спада в работата с толкова средства, колкото имах по чанти и джобове. Не, никак не беше забавно. Определено обаче беше поучително.

После – развиване. Учудващо колко по-спокоен и любознателен става човек, когато си е осигурил някаква, дори минимална финансова сигурност за по-предизвикателните дни от фрийлансърското съществуване. Някои ходят на курсове или карат онлайн такива (прочети повече за онлайн видео курса „Как да успея на свободна практика“ и се регистрирай); други се посвещават на лични проекти; трети четат всичко, което им попадне, свързано с професионалната им дейност и интереси, за да са в час с последните тенденции. Не мисля, че има особено значение кой каква форма на себеразвитие ще избере – придобиването на нови знания и умения си остава една от най-добрите инвестиции, които човек може да направи в и за себе си.

Сигурна съм, че има и други начини за преодоляване на подобни фрийлансърски „кризи”. Както споделих – и аз все още се уча и упражнявам да приемам по-леко и спокойно приливите и отливите на фрийлансърското море. Ако случайно някой фрийлансърски старейшина чете тези редове, нека сподели как се справя с тези периоди на твърде много или твърде малко работа. Моля.

Повече няма да… работя с български клиенти

Още от началото си признавам – това е едно от най-надменните неща, които не само съм си помисляла, а съм и изричала на глас. Знам и че далеч не съм единственият БГ фрийлансър, който си е помислял/казвал подобно нещо. Само се надявам и други колеги, с някои от които дори взаимно сме се окуражавали за взетото „решение”, да са размислили и да са осъзнали абсурдността на подобна гледна точка.

И все пак как стигнах аз до подобно гръмко изказване? Много, много лесно – с натрупване. Когато всеки ден виждаш „щедри” оферти за статии за левче, лого за 10 лв., сайтове за 50 лв., искам-следващия-Facebook-ама-по-хубав за 100 лв., неизбежно идва моментът, в който теглиш една на всички. Аз поне това и направих – теглих една на всички, поизтупах си неползвания от няколко години английски и тръгнах по света (виртуално).

Не е изненада какво последва – пълен рестарт на все още крехката ми тогава фрийлансърска система. Започнах си наново от нулата, а понякога си мисля, че бях и малко под нея по онова време. Никакви контакти, никакви препоръки, никакво портфолио – нищичко. Както и да е. За добро или лошо понякога инатът ми явно е по-силен от инстинкта за самосъхранение и след упорито преследване на проекти с посчупен английски, взеха че ми се получиха нещата в един момент, но не се разминах без бойни белези и травми, които да ми държат влага дълго време. C’est la vie. Може някой ден да напиша книга за синия си фрийлансърски период, тя да пожъне небивал успех и аз да стана първият лауреат в категория Freelance Noir… Отплеснах се.

Както често се случва с всяко ново начало, всичко изглеждаше розово, многообещаващо и аз ей сега щях да намеря онези международни проекти, които да ме засипят със слава и пари (във валута, нали, щото аз-вече-с-БГ-клиенти-не-работя). Аха, точно така НЕ стана.

Разбира се отне известно време, но веднъж видяла достатъчно количество проекти, с ужас започнах да разпознавам познат модел: one-dollar articles, logo for $10, websites for $50, I-want-the-next-Facebook-but-better for $100…„Фааааак!“ на чист български започнах все по-често да си повтарям аз. И за да стане дори по-трагикомично, възневидях българските клиенти още повече отпреди – дори омаловажаването и обезценяването на труда не бяха успели да изобретят тия нещастници. Жалка история.

Споменах вече, че инатът ми понякога е основна движеща сила и така, въоръжена само с една полугола решителност, продължих с опитите си да пробия (с глава) стената, която стоеше между мен и така желаните проекти с небългароговорящи. Няколко месеца и много аспирини по-късно, най-накрая успях да се уредя с… ами не точно проект още, а само със среща с потенциален клиент, по време на която на всичкото отгоре вместо училищния ми английски се задейства уличният ми такъв, ама тази нелепа случка си е повече за маса, откъдето и да я погледне човек, та ще си я премълча за момента. В крайна сметка успях да спася положението. Успях да спечеля и проекта, който в действителност си беше проектченце, а заработеното по него, след всевъзможните такси стигна колкото да си взема едно-две питиета и да полея скромно първия си успешно приключил международен фрийлансърски проект. После си намерих няколко прекрасни български клиента (с някои от тях си поддържаме връзка и до ден днешен).

Работата е там, че някога, в началото на фрийлансърския ми път всичко ми беше ясно. С времето видях, че колкото по-широк поглед имаш над нещата, толкова повече други неща изскачат и чакат да ги научиш, осмислиш, разбереш. Което всъщност е доста яко и може би, надявам се, това е онзи път и процес на помъдряване, към който се стремим.

Оказа се например, че проблемът с клиентите съвсем не е географски (изненада, нали?) – стиснатите wannapreneurs и псевдоклиенти са разпределени така, че за всекиго да има, независимо къде живее. Хубавата новина е, че абсолютно същото разпределение важи и за добрите клиенти.

До човек опирали нещата, не до адрес. А пък ние нали за това сме ФРИЙлансъри – за да избираме свободно с кого не искаме и с кого искаме да работим.

(Виж статията „Работа с български клиенти – да или не“.)

Аз далеч не заразях интернационалните си амбиции. НО промених подхода си кардинално – вече освободена от ирационалното си мислене, че проблемът е в страната на проекто-клиента. Проблемът си беше изцяло и 100% в мен и след като смених ситото си с друго, нещата рязко поеха в по-добра посока. Добре, признавам си, че за кратко време миналата година (2017) Австралия ми попадна в черния списък, защото едни гадове от там ме попрецакаха леко, но пък си беше полезен урок и за нула време успях да си възвърна както самообладанието, така и топлите чувства към австралийците. Пък и каквото и да си говорим, не е много практично да отписваш цели континенти – само 7 са ни и на един от тях преобладаващото население се състои от пингвини.

Прочети „Повече няма да…, част 1“ и допълни списъка.

========

Ани Велкова
Денят на Ани започва по тъмно и с чаша силно кафе. Често ѝ се налага да превключва многократно между ролите си на фрийлансър и клиент в рамките на един и същи ден. Обича работата си, защото ѝ позволява да се среща както с много и различни бизнес предприемачи, така и с други фрийлансъри от цял свят.
Личните и професионалните ѝ интереси са свързани с търговията, маркетинга и медиите. Счита и трите сфери за различни проявления на комуникацията, всяка със собствената си специфика и функция. Категорично несъгласна е с твърденията, че технологиите пречат на междуличностното общуване.
Опитва да не се превърне в пълнокръвен работохолик и си е обещала скоро да си припомни какво е почивка.