Последният пост за тази година е със съвършен финал. Признанието на Дари от „Чергите на Дари“ е простичко, искрено и неподлежащо на оспорване. Ако повече хора го споделят и припознават като свое, ще живеем в по-щастлив и спокоен свят. Затова и именно то е моето пожелание към теб за следващата година.
Интервюто е по-различно от останалите в поредицата „Разкажи ми как стана фрийлансър”, която се води от Александра Джандева. В него няма много практически съвети как да се пребориш с този или онзи фрийланс проблем. Но има вдъхновяваща и заразяваща увереност, че ако правиш това, което ти е призвание и го правиш със сърце, удовлетворението и успехът идват и остават при теб и ти си един щастлив и спокоен човек.
Прочети го, нарадвай се на ярките цветове и изяществото на творенията на Дари и помисли за себе си в идващите коледни дни.
👉 Отговори си какво искаш да правиш; как мислиш, че можеш да го осъществиш; какво те спира и как да преодолееш пречките. Начертай си най-добрия и най-лошия сценарий, пребори страховете си и влез в новата година с решимост да правиш каквото обичаш колкото се може по-добре. Останалото ще се види в движение.
💙 Весели празници от мен. Благодаря ти, че отделяш от времето си за „Свободна практика“, надявам се да ти е полезна и занапред.
Дари от „Чергите на Дари“: Иска се смелост и вяра, за да сме щастливи
Здравей, Дари! Представи се с няколко думи.
Здравейте, аз съм Дари от „Чергите на Дари“. Така се представям, обикновено, когато става въпрос за сферата на работата ми. Щастлива съм, че вече 15 години работя това, което радва душата и топли сърцето ми. Безкрайно съм благодарна, че имах шанса да открия призванието си.
Как откри любовта си към ръчното тъкане?
Бях на 25 години, когато в съзнанието ми изплува спомен от моето най-ранно детство, когато съм била едва 5 годишна. Този спомен не беше като черно бяла снимка, а напротив, преживях го като прожекция на цветен филм, в който бях зрител. Спомних си гостуване на село при моите баба и дядо.
Аз съм 5 годишна, сезонът е есен, но денят е слънчев и топъл. Дядо е сглобил огромен дървен хоризонтален стан в една от стаите на къщата, на която двете страни са изцяло стъкла и помещението е изключително светло и просторно.
Моята баба ме заведе в стаята при стана, сложи отстрани едно малко столче на което аз седнах, а тя влезе в стана. Стоях в любопитно очакване да видя какво ще последва. Тогава моята баба взе една тръбичка с навита цветна прежда, натисна с единия крак педала и нишките на стана се раздвижиха и разделиха, промуши помежду им совалката с преждата и тя светкавично стигна от едната до другата ѝ ръка, после
натисна с крак другите педали, хвана ваталото и с рязко движение го придърпа към
себе си.
Чу се едно характерно „Туп-туп“ и конецът беше затъкан. След това всичко започна отначало, а аз стоях и не смеех да мръдна, за да не спре магията на това свещенодействие.
Толкова ярък, цветен и наситен с усещания спомен, никога дотогава не бях преживявала. Желанието да седна в стан и просто да усетя какво е чувството да тъчеш се загнезди в моето сърце и съзнание.
Колко време мина преди да се посветиш изцяло на тъкането?
Пет години обикалях по селата и разпитвах за възрастни жени, които имат стан, за да могат да ми покажат, но все не намирах. Докато през 2008 година, не къде да е, а във Варна, моят роден град, срещнах Веско Фесчиев, моят учител.
Веско участваше на Международния панаир на изкуствата и занаятите и правеше демонстрации на живо. Аз се приближих плахо до него и го попитах дали бих могла да пробвам, а той с един топъл поглед ме подкани да седна в стана и да опитам. Бях развълнувана и притеснена, но най- вече усещането беше все едно се слях със стана и все едно съм го правила цял живот. Сега мога да кажа, че моята баба ми даде мечта, а Веско я сбъдна. И така вече 15 години.
Свързвам те с пленяващите цветове на твоите черги, но ти изработваш и други неща – пана, килими, чанти. Какви реакции виждаш най-често? Ценят ли българите автентичните занаяти?
Цветовете на преждите ме вдъхновяват и много често се случва да сядам в стана без да имам конкретна идея какво ще правя, но ако съм вдъхновена, просто се отдавам на усещанията и започвам да тъка без да мисля.
Това е истинско тържество на сетивата, защото тогава няма мисъл, няма контрол, няма условности, енергията се излива от мен и аз знам, че в такива мигове съм само проводник и ми е безкрайно интересно какъв ще е крайният резултат.
Така се раждат и въплъщават традициите в нови модерни форми, съвсем непринудено без да го търся специално и нарочно. В такива моменти си представям, че аз съм просто като мост, който съединява миналото с настоящето. Този модерен прочит на древен занаят прави и моите произведения близки до съвременния човек и се радвам на все повече ценители.
Да, българите имаме дълбоко закодирано отношение към корените ни, предците и древните занаяти. А реакциите на ценителите са трогателни! Някой от хората, виждайки ме на стана да тъка се просълзяват, защото това е нещо, което ги връща далеч в детството им, когато техните майки или баби са тъкали.
Други изказват уважение и са респектирани към това, че пазя и развивам този занаят. Радвам хората с работата, която обичам, а аз се радвам на обичта им.
Какви трудности срещаш по пътя си на творец и фрийлансър?
Трудности винаги е имало и винаги ще има, но аз съм благодарна и ги приемам като благословии, защото така израствам и се развивам. Когато ми е лесно и спокойно съм благодарна също, но това са миговете на почивка и после пак се стига до следващото предизвикателство.
Просто приемам трудностите като част от живота и не ги драматизирам.
Да си поговорим за маркетинг – как се справяш с намирането и достигането до твоите клиенти?
Ако кажа, че имам маркетинг стратегия, това ще е огромна опашата лъжа. Единственото, което правя е да поддържам страница във Фейсбук, но това, което знам е, че моите произведения сами по себе си са най-добрата реклама и ми печелят, не само нови клиенти, но и много нови почитатели и приятели.
За мен общуването с ценителите, дали е на живо или през социалните мрежи, няма особена разлика, защото отделям специално внимание на всеки един човек, а отношението се усеща.
Аз лично нямам проблем да правя това, което най-добре умея, без да се фокусирам върху продажбата като крайна цел, но то си идва съвсем естествено и всяко нещо, което съм сътворила си намира точния човек, който да си го познае и да пожелае да е негово.
Не взимам капаро, но приемам поръчки само при условие, че след като уточним цветове, размери и приблизителна композиция на изделието, аз ще имам пълна свобода да творя без ограничения.
Понякога ме питат какво се случва, ако крайният резултат се разминава драстично с това, което иска поръчителят. Винаги казвам, че за мен е важно всяко нещо, което съм изработила да си намери точния човек, когото ще радва и зарежда с усмивки всеки път, когато го погледне. Затова, ако на конкретния човек не му предизвиква приятна емоция това, което съм изработила, просто ще уточним кое не му допада и ще сътворя друго за него, но пак с условие да имам свобода 🙂
Обикновено се случва така, че резултатът надминава очакванията на поръчителите, което всеки път ме кара да се чувствам безкрайно удовлетворена.
Какъв съвет ще дадеш на хората, които са увлечени от традиционните занаяти, но се притесняват ще има ли достатъчно търсене за изкуството, което създават?
Съвети не мога давам на никого, нито ще се опитам да обрисувам цветна и лъскава романтична картинка, за да накарам, някой да тръгне по този път на занаятите и изкуството. Мога да говоря единствено от моя личен опит.
В миналото съм работила за сигурна заплата, но ставах без желание сутрин, а вечер се прибирах с радост, че е свършил работният ден. Месец след месец, година след година, имах сигурността за финансите, но душата ми беше свита и нещастна. Сега, нямам, никаква сигурност за месечните си приходи, но душата ми е лека и щастлива.
Понякога се събуждам в 2.00 или 3.00 часа посред нощ с вдъхновение и отивам по тъмно още в ателието. Парите си идват съвсем естествено, когато влагам душа и любов в това, което правя. Нямам представа как точно става, но неведоми са пътищата и не влагам енергия да разбера как точно действа този принцип.
Едно знам със сигурност и то е, че се иска смелост и вяра за да сме щастливи.
Смелост, да си позволим! Вяра, че заслужаваме!
Какво те мотивира най-много да продължаваш напред и да живееш своето призвание?
Единственото, което ме мотивира е моето лично щастие да правя това, което ме изпълва с любов и благодарност.
Запознайте се с работата на Дари:
===
Казвам се Александра Джандева – работя на свободна практика като журналист и комуникационен специалист.
Помагам на предприемачите да покажат своята експертиза и да стигнат до точната публика в медиите и социалните мрежи. Поддържам личен блог, с който подкрепям жените да развиват уверено кариерата си.
