Днес съм неприятно тъжна и ще се въздържа от даването на умни и не толкова умни съвети. Ще ви разкажа нещо.
Преди да стана фрийлансър бях копирайтър в криейтив студио. Бях доволна. Споменавала съм
при какви условия работех. Отнасях се отговорно към работата си, защото я обичам. Много.
Колегите ми бяха, и си останаха, мои приятели. Имах достатъчно време и възможност да
пиша, да чета, да се разхождам и да пътувам. Интересувах се от проблемите на близките си хора, от новите театрални постановки, филми и книги. Не мислех много за всичко останало, което се случва наоколо ми. Вероятно, защото при мен всичко си беше наред.
След като станах фрийлансър пак се интересувах от същите неща, но започнах да забелязвам и други, които касаят не само мен и близките ми. Просто бях принудена да се науча да виждам по-далече от носа си.
Открих, че светлото бъдеще е като среброто – бързо потъмнява, ако го използваш без да се грижиш за него.
С колкото повече проблеми се сблъсквам, толкова повече си мисля, че ако всеки от нас спре да мисли само за сегашния момент и как да изгази мътилката; ако винаги, когато решаваме нещо, мислим с перспектива и не само за себе си; ако правим каквото трябва, пък да става каквото ще, ще ни бъде много по-лесно и приятно да работим и да живеем точно тук.
Това е. И ми се струва, че изисква много по-минимални усилия от това просто да оцеляваме. Може да звучи наивно, твърде романтично или съвсем утопично. Но, както казах, днес съм неприятно тъжна и много исках да си кажа.
На вас ви пожелавам усмихната и успешна седмица.
п. с.
Заглавието на поста е препратка към страхотната книга на Ивайло Петров “Преди да се родя и след това”. (Моето издание е от 1981 година, издателство “Христо Г. Данов”. По-новите издания са със заглавие “Преди да се родя и след смъртта ми”.)
Препоръчвам ви я.
