Кога близките ти осъзнаха, че фрийлансът е сериозно занимание

Баща ми винаги е мечтал за мен да съм човек с кариера. Много искаше да стана адвокат или лекар. Не станах. Надяваше се поне да печеля добре и да се оправям финансово. Дойде кризата от 2009 година и вече не се оправях. И не само това, ами реших, че ще изляза на свободна практика. Както съм разказвала многократно, първата ми година като фрийлансър беше годината на големия рев. Нищо не се получаваше или поне не се получаваше лесно. Често имах нужда от подкрепа, не само морална, ами и чисто финансова. Получавах я и от родителите, и от приятелите си. Дори от татко. Но през цялото време, го усещах как с нетърпение чака да си намеря истинска работа.

Аз обаче стисках зъби, грешах на воля, учех се от грешките си и постепенно успях да изградя стабилна свободна практика. Особено удоволствие ми носеше да ме изберат за външен изпълнител рекламни агенции, в които преди години, по време на кризата, съм кандидатствала за работа без резултат. Така през 2012 година работих с прекрасните колеги от „Огилви“. В някакъв момент ми предложиха да остана при тях на трудов договор с много добра за онзи период заплата. Изкушението беше голямо, но премислих и отказах. Останах си фрийлансър.

Това беше напълно неразбираемо за баща ми. Той смяташе, че съм взела глупаво решение, за което ще съжалявам. Усещах недоволството, неразбирането, неодобрението му. Те съпътстваха нашите разговори още една-две години.

Какво промени мнението му? Един договор с българското представителство на голяма британска фирма.

Пак пътувахме нанякъде, когато се оказа, че договорът трябва да се изпринти и да се изпрати на клиента още веднъж. И кой, кой да го свърши – мама и татко. Майка ми го принтирала, баща ми тръгнал да го изпраща и погледнал какво пише. Помня, че се беше впечатлил от сумата и от работното време (времето за изпълнение на поръчката), за което ще я получа. Оттогава никога не ме е питал кога ще си намеря истинска работа. Виждам, че е спокоен за мен и смятам, че дори е забравил, че някога е бил недоволен и скептичен от желанието ми да съм фрийлансър.

От многобройните разговори с хора на свободна практика, знам че един от големите проблеми на тези, които сега започват, е да накарат близките си да приемат избора им насериозно. Да разберат, че те се трудят точно толкова, колкото и хората на трудов договор, а често пъти и много повече (особено в началото). Да осъзнаят, че работиш от вкъщи и не можеш междувременно да напазаруваш, изпереш, сготвиш, изчистиш, изгладиш, направиш малък освежителен ремонт и е съвсем нормално да споделите тези задължения. Да проявяват разбиране, когато се налага да довършваш поръчка в необичаен час или ако им кажеш, че не можеш да излезеш по средата на деня да им свършиш нещо или да ги видиш, защото имаш поет ангажимент, който трябва да довършиш.

Е, сигурна съм, че разбираш за какво говоря. Всички сме изпитвали на гърба си този проблем, макар и с различна сила.

Сподели с мен в коментарите кога близките ти осъзнаха, че фрийлансър е сериозно занимание за теб? Кога престанаха да ти напомнят да си намериш истинска работа? Кога започнаха да проявяват уважение и разбиране към ангажиментите ти? 

Така ще помогнеш с пример и вдъхновение на фрийлансъри, които в момента се сблъскват с неглижиране и неразбиране у дома. Аз пък подготвям материал с насоки и препоръки по темата. Смятам да включа в него някои от най-интересните истории, с линк към сайтовете на съответните фрийлансъри. Ти може да си един от тях.

Благодаря ти, че ще ни разкажеш твоята история.