На браздата*

За подбиването на цените и минималните ставки

Преди около седмица ми попадна ето тази статия Редно ли е да съществуват минимални тарифи за създаване на произведения на изкуството?

Аз самата гледам твърде скептично на мисълта, че някой ден ще мога да се издържам само с писане на приказки, стихове и романи. Но това не може да ме спре да споделя своите размисли и страсти по темата.

Извиването на ръце в тази, както и във всяка друга сфера, е много голямо. Защото търсенето е малко, а предлагането – ехеее… Този, който дава поръчката знае, че винаги ще се намери някой, да свърши работата за по-малко пари. Как точно и какъв ще е резултатът е отделен въпрос.

Подбиването на цените винаги ми се е струвало най-бързият начин която и да е професионална общност (включително тази на фрийлансърите) сама да си срине реномето и да си отреже пътищата за нормални условия на работа.

Когато подхвана тази тема във връзка с цените за фрийланс услуги, винаги се намира някой да ми обясни как аз съм можела да си позволя да избирам, но хората имали да хранят семейства.

Този път, понеже темата е уж по-различна, дори няма да се опитвам да противореча. Но, ако саморегулацията е невъзможна, защо да няма регулация? Защо да не се определят наистина минимални тарифи за създаване на произведения на изкуството?

Доводът, че качеството ще се влоши ми се вижда много нелеп. Първо, защото при постоянното подбиване на цените проблемът е същият – качеството се влошава. Просто хората имат да хранят семейства и затова се стараят да изкарат колкото се може повече продукция. (Нали забелязваш, че между “продукция” и “произведения на изкуството” има разлика?) Няма как да ти хрумнат 3 гениални идеи за един ден. Честно казано, ако ти хрумне една, ще си е чиста печалба.

Второ, ако наистина си творец, ще искаш да създадеш най-доброто, на което си способен. Това с минималната тарифа ще стои в главата ти толкова, доколкото знаеш, че имаш някакви основни средства за съществуване. Тези, които и сега подбиват цените, ще си останат на минимална ставка и ще произвеждат същите… неща, които са си произвеждали и преди. Но поне няма да пречат на останалите.

Може би е необходимо да има минимални тарифи, докато хората се научат, че за изкуство също се плаща. В момента и тези, които го поръчват и тези, които го консумират, много често живеят със следните заблуди:

1. Артистичните души зяпат в тавана и създават музика, картини, книги, спектакли. (Всъщност това си е дълъг, упорит и понякога доста тежък труд.)

2. Можем да минем и без произведения на изкуството. С лекота ще се справим без танци, музика, филми, книги, спектакли. (По този повод си спомням едно есе на Стефан Цанев. В него той неколкократно призовава само за един ден да не се пуска музика. Никъде. После добавя, че това ще е достатъчно, за да се убедим, че не е така ненужен трудът на музикантите, както ни се струва.)

3. Артистите се кефят на нещата, които правят и това е най-голямата им отплата. (Това изказване го чух за пръв път много отдавна, но и до момента не знам как да реагирам на толкова изкривена логика. “А да ти платя, за да ме ощастливиш да ти напиша нещо, искаш ли?” – горе-долу това ми минава през главата.)

Защо те занимавам с тия глупости, като трябва да приключиш петилетката за три години и то още утре или пък като нямаш никаква работа и по-добре да ти дам съвет как да привлечеш клиенти?

Защото нещата са навързани и всички си се въртим в омагьосан кръг. Може би е хубаво да вдигнем глава от собствената си бразда и да погледнем към съседната. Тя прилича на нашата, макар и не съвсем, нали? Току-виж сме успели, давайки акъл на съседа, да помогнем на себе си.

п. с. Знам, че блогът се чете от доста артисти и художници на свободна практика. (За музиканти нямам информация. 🙂 Ще ми се да чуя какво мислиш ти по въпроса, независимо дали си артист,преводач, копирайтър, дизайнер. Сподели, моля.

Благодаря.

———
*“На браздата” е разказ на Елин Пелин, който си учил в училище. Припомни си го.